- Защо определянето на минимални размери на адвокатски възнаграждения противоречи на правото на Европейския съюз (ПЕС)?
Защото чл.101 ДФЕС (предишен чл.81 ДЕО) забранява като несъвместими с вътрешния пазар всички споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които биха могли да предотвратят, ограничат или нарушат конкуренцията в рамките на вътрешния пазар[i]. Според Съда на Европейския съюз (СЕС) определянето от орган на адвокатите като Висшия адвокатски съвет на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни за адвокатите (не им се позволява да определят възнаграждения под тези минимуми), е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което противоречи на посочения чл.101 ДФЕС[ii].
Отделно от това, според СЕС, определянето на минимуми в една държава членка, засяга свободата на предоставяне на услуги, регламентирана в член 56 ДФЕС (предишен член 49 от ДЕО) на територията на Европейския съюз[iii]. Такава забрана лишава от възможност адвокатите от една държава-членка, като искат възнаграждения, по-ниски от минималните, определени в друга държава-членка, да се конкурират с трайно установените там адвокати, които именно поради трайното си установяване вече имат постоянна клиентела[iv].
- Защо изобщо говорим за адвокатите като за „предприятия“, спрямо които да са приложими горните норми на европейското конкурентно право, и защо ги наричаме „доставчици на правни услуги“, след като осъществяваната от тях дейност е специална, конституционно установена и имаща съществена роля в правораздаването?
Колкото и еретично да звучи на българския адвокат изявлението, че адвокатът е „предприятие“ и „доставчик на правни услуги“, това именно е терминологията, с която борави СЕС. Още през 2002 г. с Решение от 19 февруари 2002 по дело C-309/99: Wouters v Algemene Raad van de Nederlandse Orde van Advocaten, СЕС изрично постановява: Членовете на адвокатската колегия осъществяват икономическа дейност и следователно са предприятия за целите на член 101, 102 и 106 от ДФЕС (тогава 81 ДЕО, 82 ДЕО и 86 ДЕО) и сложността и техническото естество на услугите, които предоставят и факта, че практикуваната от тях професия е регламентирана, не може да промени този извод.[v] През годините СЕС няма никакво колебание да прилага на общо основание съюзните конкурентни правила спрямо адвокатите, нито да ги нарича „доставчици на правни услуги“, нито пък да говори за осъществяваната от адвоката дейност като за предоставяне на услуги, при все специалната роля на адвоката в правораздаването, която, разбира се СЕС не отрича[vi].
- Защо изобщо да ни интересува какво е казал Съдът на Европейския съюз (СЕС)?
Защото ролята, функциите и правомощията на СЕС са такива, че даденото от него тълкуване на съюзна правна норма е обвързващо за всички правни субекти под юрисдикцията на Република България и съдилищата в България са длъжни да прилагат съюзните норми в този смисъл, в който СЕС им е казал, че имат[vii]. Ако някой съд има съмнения какво точно означава дадена съюзна правна норма и по тази причина не е сигурен как точно да я приложи, то Договорът му дава право (и задължение) да отправи запитване до СЕС (преюдициално запитване), в рамките на което СЕС да му отговори как точно следва да се тълкува съюзната норма, която интересува националния съд (поради това, че трябва да я приложи в конкретно, висящо пред него производство, разбира се)[viii].
- А защо изобщо съдилищата в България да са длъжни да прилагат съюзните правни норми (ПЕС)? И ако са длъжни, какво правят, когато установят, че тези норми са такива, че нашите вътрешни им противоречат? И кой установява това противоречие? Има ли някакъв специален ред, по който трябва да се процедира, когато такова е налице (някой да го обяви изрично или предварително)?
Най-общо казано, от това, че сме държава-членка на ЕС произтичат определени задължения. Едно от тях е да спазваме правопорядъка и принципите на Съюза, в това число и принципа на примата. Той ни задължава да преценяваме законосъобразността на националната си правна уредба през призмата на съответствието ѝ със съюзните правни норми. Ако вътрешното ни право им противоречи, то върховенството на съюзното право ни задължава просто да не прилагаме вътрешното (да оставим съответната норма неприложена, все едно не съществува). Обърнете внимание – задължава всички ни: както гражданите и юридическите лица, така и държавните органи и съда, и то абсолютно всеки съд – от най-ниския по степен до най-високия. Няма специален ред, по който някой следва предварително да обяви това противоречие. Самото му съществуване дава право на всеки да се позове на него и да не приложи разпоредба от български закон или подзаконов акт и ако спорът във връзка с това неприлагане стигне до съда, то съдът, след като се увери, че наистина е налице твърдяното противоречие, ще е длъжен също да остави вътрешното ни законодателство неприложено.[ix] Ако не е сигурен как точно следва да се тълкува съюзната норма и по тази причина, не може да прецени вътрешната противоречи ли й или не – националният съд ще попита СЕС по реда за преюдициалните запитвания как следва да се тълкува съюзната норма и СЕС ще му разясни.
- Не трябва ли ПЕС да е приложимо спрямо минимумите само когато е налице правоотношение, съдържащо поне някакъв елемент, излизащ извън рамките на чисто вътрешното (или адвокатът или клиентът да е гражданин на друга държава-членка, например). Защо изобщо обсъждаме въпроса за противоречие на минимумите с ПЕС в случаи, когато и адвокатът и клиентът са български граждани?
Защото, от приложимата съдебна практика, а така също и от член 2, параграф 1 на Директива 2006/123 следва, че коментираната тук съюзна правна регламентация се прилага и в случаи на чисто вътрешните положения[x].
- И все пак не са ли адвокатите по-специални с нещо, което да оправдава неприлагане на ПЕС спрямо тях?
Не, когато говорим за правила на конкуренцията, свобода на предоставяне на услуги и изобщо, в светлината на разглежданата тук проблематика, адвокатите са просто една от регулираните професии на територията на ЕС. Дадена професия е регулирана, ако за нейното практикуване е нужно притежанието на определена академична степен, полагане на специални изпити или регистриране в професионална организация[xi]. Най-общо казано към регулираните професии спадат лекари, адвокати, архитекти, фармацевти и др.
Това е важно, защото трябва да се знае, че когато СЕС е постановил определено тълкуване на съюзното право по отношение на дадена регулирана професия – например архитекти и инженери, няма никаква причина да се смята, че абсолютно същите правила не са в пълна степен приложими и към адвокатите.
- Добре, но нали Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е все пак приета по силата на законова делегация от Висшия адвокатски съвет. Тя не трябва ли да е изключена от обхвата на чл.101 ДФЕС, първо, защото той говори за сдружения на предприятия, каквото Висшия адвокатски съвет не е, и второ, защото наредбата е подзаконов нормативен акт, а не някакво решение. Освен това СЕС обикновено говори за „минимални тарифи“, докато в нашия случай минимумите са определени с наредба.
Истината е, че СЕС използва израза „минимални тарифи“ за всички национални актове, с които се приемат минимуми. За него е без значение как точно те се именуват във вътрешното право на държавата членка: наредби, тарифи, скали, декрети и пр. Така че по смисъла на ПЕС, нашата Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения също се явява „минимална тарифа“ или „тарифа, фиксираща минимуми“.
Също така, оказва се, че всички „минимални тарифи“, по повод на които СЕС е тълкувал съюзното право, за да приеме, че въпросните тарифи му противоречат, всъщност са приети от един или друг орган, подобен на Висшия адвокатски съвет, по силата на законова делегация. СЕС приема, че както нашия Висш адвокатски съвет, така и всяка друга подобна структура на адвокати, когато приема наредба за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения, действа като „сдружение на предприятия“ по смисъла на член 101 ДФЕС, който посочихме в началото[xii].
Другият въпрос, който обикновено изглежда смущаващ за българския адвокат е, че видно от член 101 ДФЕС, същият се отнася главно до поведението на частноправни структури. Същевременно от написаното тук и от цитираната съдебна практика става ясно, че той на общо основание се прилага и към подзаконови нормативни актове. Да, това действително е така. Според СЕС, съвкупното тълкуване на чл.101 ДФЕС с нормата на член 4, параграф 3 от ДЕС (задължение за сътрудничество), налага извода, че чл.101 ДФЕС се прилага и по отношение на законови или подзаконови мерки на държавите членки, тъй като последните са длъжни да не приемат или запазват в сила мерки, дори от законов или подзаконов характер, които могат да премахнат полезното действие на правилата на конкуренцията, приложими за предприятията[xiii].
- Има ли все пак възможност за запазване на минималните размери на адвокатските възнаграждения?
Да, но при определени условия. На първо място, съответната професионална организация, която ги изработва – в нашия случай ВАдС, е длъжна да определи минимумите така, че да отчита не само интересите на адвокатите, но и обществения интерес и интересите на представителите на другите (правни и не само) гилдии, както и на ползвателите на правни услуги (клиентите)[xiv]. Тъй като е силно вероятно Висшият адвокатски съвет (или друг подобен орган на професионална гилдия, ангажиран с изработването на минимална тарифа, касаеща същата гилдия) да се изкуши да отдаде превес на интересите на адвокатите, СЕС все пак е посочил условията, при които ще може да се приеме, че всички изкушения са елиминирани.
Тези условия са:
а) критериите за отчитане на обществения интерес да бъдат определени със закон, при това достатъчно точно – нашият закон не предвижда критерии;
б) да е налице ефективен контрол и правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция[xv] - спорно е дали съдебният контрол, приложим по отношение на нашата Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е достатъчен, за да удовлетвори това условие. СЕС по-скоро визира механизъм от типа на съществуващия предходно в Италия – минимумите само да се предлагат от Висшия адвокатски съвет, но приемането им да се извършва с акт на Министъра на правосъдието (или друг държавен орган) или, подобно на минимумите за адвокати в Германия, да са определени със закон.
На следващо място, приложение ще намери и чл.15 от Директива 2006/123/ЕО[xvi] съгласно който, правна уредба, определяща минимуми е допустима, само когато е:
в) недискриминационна (на основата на националност или местоположение на адреса на управление за юридическите лица) – нашата може да се счита за такава;
г) оправдана от наложителна причини, свързана с обществения интерес – видовете „наложителни причини от обществен интерес“ (забележете, това не е равнозначно на „критериите“ по б. „а“) приложими спрямо адвокатските минимуми са: защита на потребителите (чрез гарантиране качеството на услугата[xvii]), предотвратяването на нелоялна конкуренция и опазване на стабилитета на съдебната система[xviii]; и
д) пропорционална (изискванията трябва да са подходящи за постигане на преследваната цел, не трябва да надхвърлят необходимото за нейното постигане и не трябва да е възможно да бъдат заменени с други, по-малко рестриктивни мерки, които постигат същия резултат – нашите могат да се считат за такива, но само по отношение на услугите, свързани с процесуалното представителство.
- Какво общо имат минимумите с качеството на предоставяните от адвоката услуги?
Според СЕС фиксирането на минимални размери на възнагражденията може да предотврати т.нар. „неблагоприятен подбор“ – пазарен ефект, типичен за пазари, които се характеризират с голямо неравенство в информираността между потребителите на дадена услуга и доставчиците на тази услуга (обикн.това са услуги като тези на адвокати, архитекти, инженери и пр.). Поради липсата на достатъчно информираност у потребителите за спецификите на дадената услуга, те не могат да преценят разликите в качеството на предоставяните от различните доставчици услуги (не могат да оценят кой адвокат е по-добър, защото няма нужните познания, а естеството на работата е такова, че в повечето случаи не могат да възлагат едно и също нещо на различни адвокати, за да сравнят постигнатия резултат). По тази причина, въпросните потребители не могат да сравняват адвокатите по друго, освен по цената. В резултат на това, системно биха предпочитали тези адвокати, които предлагат съответните услуги на най-ниски цени. Това ще доведе до конкуренция основана само на цените. В случаите, когато пазарът е наситен с доставчици на съответните услуги, практически даден доставчик може да остане конкурентен и да реализира приходи само ако предлага услуги с по-ниска цена, а за да го постигне трябва да занижи качеството. Така, в крайна сметка пазарът ще отстрани предлагащите качествени услуги доставчици и ще остави само тези, които предлагат нискокачествени услуги (на ниски цени), което е в ущърб на потребителя[xix].
По горните причини, предотвратяването на ефекта на неблагоприятния подбор принципно се счита за насочено към защитата на по-висша цел от обществен интерес, а именно правата на потребителите, поради създаването на гаранции за качество на получаваната от тях услуга. СЕС счита, че тази по-висша цел оправдава наличието на по правило „незаконосъобразните“ минимуми.
Съгласно постоянната практика на СЕС обаче наличието на по-висша цел, която да оправдава минимумите не е достатъчно. Необходимо е също така цялостната правна уредба на държавата-членка, поддържаща минимумите, да е подходяща за гарантиране постигането на тази цел, да не е прекомерна (целта да не може да бъде постигната с други, по-малко рестриктивни средства) и да преследва постигането на целта по последователен и систематичен начин[xx].
- Какво означава преследване на целта по „последователен и систематичен начин“?
Най-общо казано, ако държавата допуска съответните услуги да се предоставят от всеки, без да държи доставчика на услугата да е доказал професионалната си годност за това (като покаже, че притежава определени качества, образование, квалификация, застраховка и пр.), това показва непоследователност на тази държава с оглед на целта за запазване на високо качество на услугите, което претендира да преследва с минималните си тарифи. Такива минимални тарифи не могат да бъдат годни за постигане на дадената цел, ако упражняването на услугите, които са подчинени на тези тарифи, не е самото то съпътствано от минимални гаранции, позволяващи да се осигури качеството на посочените услуги[xxi]. Тоест, ако държавата допуска дадени услуги да се предоставят от всякакви лица, без оглед на тяхното образование, знания и умения, то значи държавата определено не държи чак в такава степен да гарантира за потребителите си високото качество на съответните услуги.
В този смисъл, ако държавата допуска нотариални актове да се изготвят от лица със средно образование и изобщо не предвижда в правния си ред никакви правила, които да задължават нотариусите преди изповядване на нотариален акт, да се уверят, че проектът за него е изготвен от адвокат, то това означава, че държавата не счита, че качественото написване на нотариален акт е толкова важно за потребителя. А щом не държи потребителят да получи качествено изготвен нотариален акт, то значи не може с този аргумент да оправдава въвеждането на минимуми за изготвяне на акта от адвокат.
По същия начин, ако държавата позволява документите, необходими за регистрация на търговско дружество да се изготвят от лица, които дори нямат юридическо образование, значи тя не счита, че потребителите на този вид услуги ще ги получат с нужното качество само и единствено от адвокатите. Държавата очевидно смята, че всяко друго лице също може да предостави дадените услуги, без да увреди интересите на потребителя. Това друго лице обаче, за разлика от адвоката съвсем не е обвързано от минимуми. Тоест получава се парадоксът, че когато написването на нотариални актове и изготвянето на фирмени документи се извършва от лица със средно образование, които не са доказали своята годност да предоставят услугата, държавата не иска от тях да спазват минимуми, под претекст да се гарантира качеството на услугата. Същевременно задължава адвокатите да го правят, при все че очевидно последните са доказали професионалните си умения за извършване на дадената услуга.
В случаи като горните, казваме, че държавата не преследва целта за защита на потребителя по последователен и систематичен начин. Такова поведение на държавата освен всичко друго вреди и на адвокатите, като ги поставя в по-неблагоприятно пазарно положение от всеки друг доставчик на същия вид услуги.
- Възможно ли е да запазим минималните размери на адвокатските възнаграждения?
Да, при следните условия:
- Ако въведем в закона си ясни критерии, които да гарантират, че спазването им при приемане на минимумите, действително ще обуслови такива минимуми, които да не целят обогатяване на адвокатите или изкривяване на конкуренцията, а само и единствено висшата цел да бъде потребителят защитен от предоставяне на некачествени услуги, чрез предотвратяване на неблагоприятния подбор;
- Ако въведем в закона си изискване, минималните размери, макар изготвяни и предлагани от ВАдС, да се одобряват от държавен орган;
- Ако въведем минимуми само за тези услуги, които не могат свободно да се извършват от лица, които не са адвокати (понастоящем това е само процесуалното представителство).
-----------------------------------------------------------------------------------------------
[i] Член 101 (предишен член 81 от ДЕО, а по предходна номерация и чл.85) ДФЕС
- Забраняват се като несъвместими с вътрешния пазар всички споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които биха могли да засегнат търговията между държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар, и в частност такива, които:
|
а) |
пряко или косвено определят покупни или продажни цени или други условия на търговията; |
|
б) |
ограничават или контролират производството, пазарите, технологичното развитие или инвестициите; |
|
в) |
осъществяват подялба на пазари или на доставчици; |
|
г) |
прилагат различни условия по отношение на еквивалентни сделки с други търговски партньори, като по този начин ги поставят при сравнително по-неблагоприятни условия; |
|
д) |
поставят сключването на договорите в зависимост от приемането на допълнителни задължения, които по своя характер или в съответствие с търговската практика нямат връзка с предмета на тези договори. |
- Всички споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящия член, са нищожни.
- Разпоредбите на параграф 1 могат да бъдат обявени за неприложими по отношение на:
|
— |
всяко споразумение или определен вид споразумения между предприятия; |
|
— |
всяко решение или определен вид решения на сдружения на предприятия; |
|
— |
всяка съгласувана практика или определен вид съгласувани практики, |
които допринасят за подобряване на производството или разпространението на стоки или за развитието на техническия или икономическия прогрес, като при това предоставят на потребителите справедлив дял от получените ползи, без:
|
а) |
да налагат на участващите предприятия ограничения, които не са абсолютно необходими за постигането на тези цели; |
|
б) |
да дават възможност на такива предприятия да елиминират конкуренцията по отношение на съществена част от съответните стоки. |
[ii] В този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13, EU:C:2014:2147, т. 43; и решение от 23 ноември 2017 г., съединени дела C-427/16 и C-428/16, EU:C:2017:890, т.51;
[iii] Решение от 5 декември 2006 г., Cipolla и др. (C‑94/04 и C‑202/04, EU:C:2006:758) - пар.70 и т.2 от диспозитива;
[iv] Решение от 5 декември 2006 г., Cipolla и др. (C‑94/04 и C‑202/04, EU:C:2006:758) – пар.59 и цитираната в него практика (дело C-442/02, CaixaBank Франция [2004], ECR I-8961, параграф 13);
[v] Решение от 19 февруари 2002 по дело C-309/99 Wouters v Algemene Raad van de Nederlandse Orde van Advocaten, European Court reports 2002 Page I-01577 - параграфи 48 и 49;
[vi] Решение от 23 ноември 2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16, EU:C:2017:890, пар.51 и пар. 62 и мн.други;
[vii] Проф.д.ю.н. Атанас СЕМОВ, Съвременното международно правораздаване, ПЪРВА ЧАСТ, Глава 2 „Отношения между Съда на ЕС и националните съдилища, 2. Доктринална власт на Съда на ЕС над националните съдилища;
[viii] Проф.д.ю.н. Атанас СЕМОВ, Съвременното международно правораздаване, ВТОРА ЧАСТ, Глава 10 „Производство за преюдициални заключения“
[ix] Подробно за примата: Проф.д.ю.н. Атанас СЕМОВ, Правна система на ЕС, Книга трета: Принципи на прилагане на Правото на ЕС, Трета част: Принцип на примата на Правото на ЕС; Институт по Европейско право, София 2007, стр.511;
[x] Решение (четвърти състав) от 4 юли 2019 година, дело C 377/17, ECLI:EU:C:2019:562, т.57 и 58; решение от 30 януари 2018 г., X и Visser, C‑360/15 и C‑31/16, EU:C:2018:44, т. 110; Решение от 5 декември 2006 г., Cipolla и др. (C‑94/04 и C‑202/04, EU:C:2006:758) – пар.30 и 31; Решение по дело C- 35/99 Arduino [2002] ECR I-1529, параграф 33; Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар - член 2, параграф 1;
[xi] Подробна информация и списък на регулираните професии в ЕС може бъдат намерени на https://europa.eu/youreurope/citizens/work/professional-qualifications/regulated-professions/index_bg.htm;
[xii] Решение от 19 февруари 2002 по дело C-309/99 Wouters v Algemene Raad van de Nederlandse Orde van Advocaten, European Court reports 2002 Page I-01577 – параграф 64; и решение по съединени дела C-427/16 и C-428/16, EU:C:2017:890, параграф 49;
[xiii] Решение по дело C- 35/99 Arduino [2002] ECR I-1529, параграф 34 и 35; Решение от 21 септември 2016 г., Etablissements Fr. Colruyt, C‑221/15, EU:C:2016:704, т. 43; решение от 4 септември 2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13, EU:C:2014:2147, т. 28; решение от 23 ноември 2017 г., съединени дела C-427/16 и C-428/16, EU:C:2017:890, т.41 и др.
[xiv] Решение по дело C- 35/99 Arduino [2002] ECR I-1529, параграф 37; Решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 34 и цитираната съдебна практика; решение от 23 ноември 2017 г., съединени дела C-427/16 и C-428/16, EU:C:2017:890, т.45;
[xv] Решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 41 и цитираната съдебна практика; решение от 23 ноември 2017 г., съединени дела C-427/16 и C-428/16, EU:C:2017:890, т.43 и 46;
[xvi] Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар;
[xvii] Решение на Съда (четвърти състав) от 4 юли 2019 година, дело C‑377/17, ECLI:EU:C:2019:562, т.70; съединени дела C-427/16 и C-428/16, ECLI:EU:C:2017:890, т.47; Решение на съда (четвърти състав) от 12 декември 2013 година, по дело C‑327/12, ECLI:EU:C:2013:827 и др.;
[xviii] Изведеното от СЕС през годините съдържание на понятието „наложителни причини, свързани с обществения интерес“ е обобщено в съображение 40 на Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар
[xix] Решение на Съда (четвърти състав) от 4 юли 2019 година, дело C 377/17, ECLI:EU:C:2019:562, т.77; Решение на съда (четвърти състав) от 12 декември 2013 година, по дело C 327/12, ECLI:EU:C:2013:827, т.60; Решение на съда (голям състав) от 5 декември 2006 година, Cipolla и др., съединени дела C 94/04 и C 202/04, ECLI:EU:C:2006:758, т.67 и мн.други);
[xx] Вж. в този смисъл решения от 10 март 2009 г., Hartlauer, C 169/07, EU:C:2009:141, т. 55 и от 15 октомври 2015 г., Grupo Itevelesa и др., C 168/14, EU:C:2015:685, т. 76 и определение от 30 юни 2016 г., Sokoll-Seebacher и Naderhirn, C 634/15, EU:C:2016:510, т. 27; Решение на Съда (четвърти състав) от 4 юли 2019 година, дело C 377/17, ECLI:EU:C:2019:562, т.89;
[xxi] Решение на Съда (четвърти състав) от 4 юли 2019 година, дело C 377/17, ECLI:EU:C:2019:562, т.92: „Обстоятелството, че проектантски услуги могат да бъдат предоставяни в Германия от доставчици, които не са доказали професионалната си годност за това, впрочем показва непоследователност в германската правна уредба с оглед на целта за запазване на високо качество на проектантските услуги, преследвана с минималните тарифи. Всъщност въпреки направената констатация в точка 88 от настоящото решение, следва да се отбележи, че такива минимални тарифи не могат да бъдат годни за постигане на дадена цел, ако упражняването на услугите, които са подчинени на тези тарифи, не е самото то съпътствано, както следва от представените пред Съда доказателства, от минимални гаранции, позволяващи да се осигури качеството на посочените услуги.“